Реших да създам образователен център за неща, които не се изучават никъде другаде. След дълго и сериозно проучване забелязах една дупка в образователния пазар. Никъде нямаше професионално обучение за джепчийство и корумпираност. Представяте ли си в каква неудобна ситуация би изпаднал някой, който иска да стане държавен служител и да не знае как да си поиска рушвета? Не е никак проста работа да се взима рушвет. Трябва човек да знае от кого, как и колко да си поиска така, че да получи желаното без да направи някъде гаф. Аз нямам опит в тия неща, но винаги съм следвал принципа, че човек е най-силен там, където е най-некомпетентен.

Който може – прави, а който не може учи другите как да правят.

Аналогична беше ситуацията и с дребните кражби по автобусите, пазарите и навсякъде другаде, където човек се сблъсква с цивилизацията. Определено присвояването може да се смята за най-древната професия. Имайки предвид колко много хора са се насочили към нея пренебрегвайки всякакви морални принципи може да се предполага, че това наистина е нещо много доходоносно. Е, аз исках просто да си запазя моите морални устои и в същото време да гепя нещичко от благинките на хората.

Както и да е – реших, обмислих и започнах да действам. Най-напред си харесах селище, където да се помещава моето учебно заведение. Това не беше никак трудно, имайки предвид, че в по-голямата си част чиновниците са струпани в по-големите градове. А и броят на евентуалните кандидати за дребните кражби също беше по-внушителен всред гъмжилото от достойни и почитани от всички хора. Разчитах също и на медийна подкрепа. В края на краищата ставаше дума за нещо значимо и доста актуално в социален мащаб, пък защо не и в международен. С помощта на няколко пачки с пари хора от държавната администрация ми осигуриха хубава сграда, намираща се в съседство с известен наш университет. Това в началото малко ме притесни, но както се видя в последствие нещата съвсем не бяха толкова отчайващи. Направих необходимите ремонти на сградата, пуснах обява за набиране на преподаватели и закупих съответното оборудване. Накрая поръчах фирмена табела. Тя блестеше като слънце пред олющената от времето табела на университета в съседство. Малко медийна реклама и кандидатите за повишаване на квалификацията започнаха да пристигат. Най-тежко беше с паркоместата за личните автомобили. Някои идваха с по две, три, че и повече коли. Все пак личната им охрана нямаше да се предвижва с автобус. Подобно нещо е някак си излагащо пред обществото, което се трупаше около сградата на тълпи и с шумни викове аплодираше пристигащите. Не разбирах много добре с какви възгласи ги приветстваше, но на няколко пъти се налагаше да се вика полиция.

Но не си мислете, че имаше само богати държавни служители. Край тях непрекъснато щъкаха разни самозвани джепчии с по няколко висящи дела. Гледах от прозореца на моя кабинет и много им се радвах. Всичките си приличаха като две капки вода. Бяха много мили хора. Даже веднъж се просълзих само при мисълта как ще изсмуча паричките на тези нещастни хорица.

След няколко дена учебните занимания започнаха. С теоретичната постановка някак си нещата вървяха гладко, но когато се стигна до практически упражнения се появи проблем. Щом се качваше групата от курса по джепийство в някой трамвай той веднага се опразваше и така практическите занимания се проваляха. Наложи се да поискам съдействие от държавните органи. Все пак ставаше дума за образование, а то е в основата на културата на всяка една държава. Пак започнах да вадя пари от джобовете си, докато най-сетне не излезе правителствено решение да се задължават всички хора да ползват градски транспорт поне два пъти на ден. От чувство за милосърдие специално настоявах тези административни мерки да не се прилагат в почивните и празничните дни. По този начин обучението вървеше добре и градският транспорт позакърпи малко бюджета си. Намери се работа и за полицията, за която злите езици казваха, че се шляе по цял ден. Естествено, че се наложи да се правят и някои жертви в името на науката. По-бедните пенсионери нямаха какво да предложат на джепчиите и се наложи аз да им давам по някой лев за да има материал, с който да се обучават хората тръгнали по трънливия път на науката.

Малко по-сложничко беше по линия на корупцията. Много от обучаваните отсъстваха често от учебни занимания. Или имаха някаква неотложна държавна работа, или просто лични делови срещи със специални хора, при които, както често ми се казваше, се разменяха много пари. Някои от обучаваните ги привикваха по съдебните инстанции, но те като добри и уважавани богати граждани се връщаха много скоро пак на заниманията. Моите преподаватели бяха само известни хора, които имаха опит в тия работи. Повечето от тях бяха минали през държавната администрация и показател за техните качества беше, че никой не е бил съден или осъждан за корупция. Всички те са големи симпатяги. Е, малко наплашено пристигаха на занятията. Изглежда се страхуваха от възторжената тълпа, която всеки ден висеше пред образователния център и с бурни викове приветстваше най-вече курсистите от профил “корупция”. В такива моменти личната охрана имаше много работа. Най-вече възрастни и болни хора искаха да се доближат по-близичко и да се вплетат в тях в задушаваща прегръдка. По-немощните се подпираха на тояги, а още по-немощните стояха често приведени и подпрели се на някой камък или паве. Човек може да си помисли, че има опасност от някакви ексцесии, но подобно нещо не се случи нито веднъж. Хората обичат образованието.

Така мина известно време и седнах да направя рекапитулация на финансовото ми състояние. Нещата бяха добри в това отношение. Седях си щастливо и доволно пред бюрото, докато не започнаха да прииждат разните му там професорчета и доцентчета от университета в съседство. Всичките те търсеха работа при мене, понеже бяха фалирали. Оказа се, че почти всички техни студенти ги бяха напуснали и се бяха записали при мене. Аз можех единствено да им предложа стипендия, но само ако се запишат и те за обучение по неофициалните науки. Това се отнасяше само за лицата с висока научна степен, докато останалите преподаватели от конкуренцията си плащаха на общо основание. Беше много мило да гледаш как бивш преподавател и бивш негов студент заедно обработват чантата на някоя бабичка, като единият правеше перде, докато другият бъркаше в нея с два пръста.

Работа прекратих на 24 май.

Хубаво е човек да се занимава с образованието на хората. Така има усещането, че и той допринася мъничко за тази държава и за този народ.