Реших, че е време вече да се изкъпя. Не се бях вмирисал много още, но все пак си е редно понякога човек да хвърли малко водица върху себе си. Тази година беше сушава и дъжд не ме беше валял от доста време. Това определено направи кожата ми чувствителна и след като вече няколко месеца ме гони невероятен сърбеж взех това крайно решение – КЪПАНЕ. Може и да се заблуждавам, но ако сърбежът не премине от една баня то поне ще се поразхладя в тази жега. С цялата своя решителност зарязах всичко друго и пристъпих към осъществяване на идеята - баня. Но това съвсем не е проста работа. Трябва първо да се преценят всички обстоятелства около това начинание и да се реши как точно да се осъществи мероприятието. Установих, че без вода няма как да стане, а водата трябва все пак в нещо да я събера. Затова си купих една кофа. Предишната се проби при предишното ми къпане миналата година и съвсем я бях закъсал без този инструмент. Добре стана, че в момента тъкмо си правех чай, та имах топла вода в изобилие. Не можех да ползвам банята си защото там отглеждах разни домашни любимци от земноводен вид и не исках да им нарушавам спокойствието. Оставаше ми единствено спалнята, кухнята или балкона за тазгодишната ми баня. Това определено ме затрудни докато взема решение къде точно да се подложа на водната процедура. Нямаше начин да го извърша едновременно във всички помещения. Накрая избрах спалнята понеже много ми харесваше розовият цвят на стените както и изрисуваният на звездички таван.

Всичко започна съвсем добре. Единственото неприятно нещо беше, че намокрих матрака на леглото, но това не ме обезкуражи. Проблемите започнаха, когато понечих да се изтъркам по-сериозно. Установих, че кесето не ми върши никаква работа, а нямах по-твърда и грапава кърпа. Вече бях мокър и нямаше връщане назад. Оставаше ми единствено да се снабдя с нещо грапаво и много твърдо. Нахлузих панталоните, хвърлих върху себе си една риза ли беше, блуза или просто някакъв пешкир - не помня, но едвам не се пребих като тичах по стълбите да не изпусна близкия железарски магазин. Сега ще попитате навярно защо точно железарски магазин, нали? Хаааа, момчето е умно и съобразително. Реших направо да хвана бика за рогата и вместо някакви си там текстилни произведения да си взема шкурка. Преди време бях ползвал шкурка за чегъртане на ръждата по парапета на балкона, та зная много добре какво чудесно нещо е тя. В къщи нямах никаква, а ми се струваше прекалено революционно решение да ползвам пилата. Тъкмо стигнах до железарския магазин и до мене спря една полицейска кола. Изскочиха двама полицаи и ми предложиха да се повозя с тях. В това време чух една сирена да пронизва квартала с неистовия си вой. От ъгъла изскочи една бяла кола и тя също закова спирачки до нас. От нея също излязоха двама души облечени изцяло в бяло. Когато и те ми предложиха да ги последвам в колата аз твърдо и с необходимото респектиращо достойнство им посочих полицаите и ги призовах да се разберат помежду си. Все пак не е възможно човек да се вози едновременно в две коли без да му се случи нещо. Не след дълго терена се изчисти – полицаите взеха със себе си двамата с белите престилки и ги откараха нанякъде, а за мене всички забравиха. Вече можех спокойно да влезна в железарския магазин, както и направих. Дрехите ми бяха целите мокри, от което заключих, че съм забравил да се поизбърша поне малко от малко. Продавачката се беше втрещила в мене и не чуваше въобще какво й говоря. Тя издаваше някакви пискливи звуци и нечленоразделно се опитваше да каже нещо с въпросителна интонация. Аз хвърлих в ръката й някакви пари и грабнах рулото с шкурка след което побягнах към къщи. Запъхтян стигнах до входната врата и изведнъж установих, че съм си забравил ключовете. Това вече ми дойде прекалено много. За една нищо и никаква си баня толкова много перипетии не бях преминавал от преди две къпания когато бях по-млад. Тогава едвам не ме биха в трамвая – не могло било там да се изкъпе човек. Сякаш не си бях дупчил билетче..., но както и да е! Всичко беше много отдавна и за него друг път ще разкажа. Та да се върна на сегашната история – ето че се отплеснах и забравих докъде бях стигнал. Забравих и какво точно исках да ви разкажа. Явно ще трябва да отида до личния си архив и да помоля да ми направят копие на разказа ми.

Има едно място, докъдето често ме возят. Там едни приятни хора с бели престилки много внимателно ме слушат и винаги кимат разбиращо с глава. Те си водят записки на всичко каквото им казвам. На тях викам “личен архив”. Никога до момента не се е случвало да ги посетя без те да се сетят за мене. Понякога даже водят и други да ме слушат, а те се превиват от смях като им заговоря. Много весело си прекарваме.

А вие прекарвате ли си весело?