У ткък та загледах,

с туй кучи утподире,

уттогис душа ми

покой ни намира

и сърце ми клето -

рипа и са сучи,

уткъде та мернах

с туй дръгливо кучи.

Ма красиф, напраен,

със ини мустаци,

въх, да та докопам,

тъна у мераци.

Ама са ни даваш,

пусту, опустяло,

тръпна и въздишам,

кату на умрялу.

С потник бял и гащи

къси до колене,

пред къщи минаваш,

ни питаш за мене.

Тъй ша си исъйна,

млада и зилена,

зер за ко я купиф

полата басмена…,

на сиденки одя

зад плето заничам,

ко да та напрая

кату та обичам…

Нищу чи от лани,

одиш ниубръснат,

и с гащи съдрани,

и тумбака - лъснат,

Откоги та либя,

чак хабер си нямам,

сън ма ни достига,

зер за ко се дрямам...

 

***

И Калина се ми вика

въри, ма, спъни го,

за косити го задърпай,

у вас затътри гу.

Ко гу гледаш,

ко му смърчаш,

чи и му са чудиш,

затисни гу на дувара,

чи да гу сабудиш,

виш са, сто кила жина си,

кат бидон гуляма,

откъдет да гу издебниш,

оттървани няма.

 

Вика тя, ма мен мий срамну

мОмци да буравя,

ш`са исприщя, ш`са изрина,

докат гу напрая.