безстрашно

              свойте дни да изживея.

              Че може да се люшна в труден миг -

              очи прикрил,

              преглътнал своя вик,

              готов сърце и мисъл да заложа,

              за да спася

              безценната си кожа...

              Да наблюдавам тих и примирен

              как Злото

              се разхожда покрай мен,

              да бъда жив, но с устни побелели

              да шепна,

              че играта то печели,

              че има право дръзкият му ход,

              че жалкият живот

              е пак живот...

             А всъщност след мига коварно кратък

              да бъда не човек,

              а блед остатък,

              загубил свойте чувства, глас и смях.

              И своя страх загубил -

               точно този страх.